Те са най-скъпото в живота ни. Остават и носят спомена за нас в следващите поколения. Опитът ми ме научи да не им задавам въпроси. Връзката ми с тях става през майчиното ми чувство за създаване на близост. Съвременните деца живеят в инкубатори. Много от проблемите на предходните поколения са им умишлено спестени. Но точно това ги вкарва в непознати за обществото ни трудности, които незабавно търсят своето решение. Децата ни са самотни, те са изолирани. Чувстват се нещастни, отдалечени от реалния живот на родителите си. Все по-трудно се вписват в нормалната среда. Повечето от тях копнеят да са успели и когато не могат да реализират поредното родителско изискване, се паникьосват. Трудно преживяват загубите, плачат, страдат от безсъние, не виждат смисъл в живота. Иначе казано, отразяват безпогрешно емоционалния свят на родителите си и копират поведението на лидера вкъщи.
„Боят изгражда“! Голям брой от децата са физически малтретирани. Не по-страшно е и емоционалното дистанциране. Давам си сметка, че това е вследствие на професионалната пренатовареност на родителите. Проблем в съвремието ни е и дистанцирането на опитните баба и дядо. Така се губи безценният опит натрупан в поколенията. Консултирането на деца е най-удовлетворяващо в професионалната ми практика. Ролята на терапевта е да погледне през очите на детето и да подреди с невидима пръчица духовното му пространство.
Image by Janko Ferlic from Pixabay